Небе от ЛЮБОВ по Коледа

Раждаме се, за да я познаем. Цял живот я търсим, без да знаем защо. Вади ни от релси, а ние неистово искаме да се върнем обратно в коловоза. Всички творци се вдъхновяват от нея, всички искат да са успешни и богати, заради нея, единствено за нея. Без да го признават, без да го съзнават, хората правят всичко в живота си, породено от нея. Някои, за да докажат, че тя не съществува, а други за да докажат, че тя е всичко. Някои в преследването й, а други в лекуване на страничните пост-ефекти. Винаги в основата на всичко е Тя.

Дали всеки разбра за какво говоря? Със сигурност.

Думата, която от толкова повтаряне, загуби смисъл и значение. Сякаш е мода да се върти из устите на хората, да я джвакат, апелирайки – обичайте се, бъдете добри, нека бъде любовта. Спомням си моите родители като млади. Никой не говореше такива неща, никой не обсъждаше връзки. Хората сякаш правеха това тихо и тайно, защото знаеха, че е важно да не се гърми толкова на тази тема, а да се правят разни неща за другия. Бяха просто заедно, споделяха общи неща, имаха морал. Морал във взаимоотношенията, който не винаги водеше до приказни отношения, но при всички положения се стремеше към тях. А когато има стремеж, има и резултат. Или поне си близо до търсения верен отговор в загадката връзки. Когато си безцелен и без съдържание циник, оставяш след себе си объркване и разруха, понякога на не един живот. Оставяш и себе си празен. Днес, ако нямаш любовница, две, си егати тъпака, а ако жената не е кръшкала на мъжа си няколко пъти, е доста задръстена мацка от миналия век.

Нямам логично обяснение за това, но хора, с които не сме съвсем близки, а понякога дори непознати, споделят с мен за любовните си преживявания. За несполуките по-често. Нали знаете, когато са щастливи, нямат време за това. Тичат след щастието, да не го изпуснат. А то не е птиче, кацнало на рамо. То не иска да го гониш, защото ако се заиграеш с него, ще ти покаже, че не си толкова бърз и предвидлив, за колкото се мислиш. Щастието е там, където няма паника от загубата, там където няма страх от провал, там където има готовност за всякаква развръзка.


Тъжно ми е да слушам истории на хора в зенита на живота си, които говорят за любовта като за най-мъчителното нещо, което им се е случвало. Да изживееш толкова много живот и да останеш разочарован от най-красивото чувство, най-разтърсващата емоция, най-изпепеляващата страст. Както ми каза някога един мой ”опит за летене” в небе от любов: „Не искам да оставям в теб лоши чувства.” Не искаш, ама оставяш. Като не искаш, не оставяй. Предъвка го времето и това лошо чувство и го преработи по най-добрия начин. За мен, не за него. И губещият, и печелившият често си сменят местата в тази игра.

При последното от поредицата споделяния на тази сърцата тема, бях на едно място с едни хора на една маса, висока музика, ниски столове, предразполагащи към разнежване напитки. Попитах участващите в дискусията: Ако можете да изживеете живота си отново и ви се даде възможност за избор дали да го изживеете с тези разочарования в любовта, или без изобщо да се случи любовта, кое ще изберете? Отговорът на всички беше този, който и очаквах – живот с любов. Дори и разочароваща, но да я има. Не си я дават. Осъзнават, колко огромно богатство им е, колко без смисъл би било всичко без нея. Този отговор ме накара да се усмихна и сякаш мед закапа по сърцето ми. И сега като пиша пак се усмихвам. Много беше нежно да ги наблюдавам. Толкова красота, тайни, сладка болка минаха през събудените от въпроса ми, спомени. Погледите на всички бяха вперени в далечината, а съзнанието им прелистваше книгата на собствения им живот, с главите в нея с главно Л.

Понякога да зададеш правилния въпрос, е всъщност да дадеш правилния отговор. Да, предполагам всички след тази вечер и този разговор, който пареше в гърлата им бяха вече наясно, че е излишно да бъдем цинични към любовта при условие, че ни е дала толкова много. И при всички важни неща, които се случват по света и чакат да ги обсъдим, да ги разберем и ако можем да решим, ние предпочитаме да си поговорим за нея.

Любовната мъка е като стълба, по която се изкачваш. Стигаш до високото и гледаш отгоре трезво, с чувство и с присъствие. И е така само когато повечко си преживял в отрицателен на първо четене аспект. Любовта не е приспивна песен за лека нощ. За никого. Не само за такива като мен със Сатурн в Рак например. За всички. След като са се подредили няколко силни разочарования и дълбоки рани, може би ще разбереш едно и дано го разбереш. Любовта е това, което даваш. И не е длъжна да задоволява твоите очаквания. Няма начин някой да те обича и ти да не разбереш това. Ако не го усещаш и те боли, не ти е там мястото. Ако го обичаш дълбоко и не можеш да си тръгнеш – обичай го и мълчи, докато не ти мине. Тези любови минават винаги. Никога едно сърце не може да се закрепи твърде дълго за друго, което не го захранва с обич. Душата си търси нейното и ако сме разочаровани от разминавания, нека се зарадваме, а не страдаме, че сме далече от мечтата. Качили сме още едно стъпало и се приближаваме все по-близо до върха на стълбицата. Връх винаги има, а пътят се оказва най-важен. Без него нямаш очи за хоризонта, който се отваря след всеки завой. Защото имаме шанс да не се разочароваме следващия път. И този шанс всеки път е по-голям, защото ние сме пораснали отвътре. Не-намирането на нещо тук, означава, че то е там. Фактът, че го желаеш толкова силно, не те оставя да спиш, да твориш, да съществуваш нормално, говори, че го има в огромни количества най-вече в теб.

А всички сме устроени еднакво. И това, че някой не отговаря на чувствата ти значи, че този някой просто не е твоето „всичко”, както се инатиш да убеждаваш себе си. Остави се да те поболи, ха да видим колко пък ще продължи и дали може да те убие това. До сега никой не е умрял, и ти няма. Остави, ако напира нещо от теб, да се излее, но не непременно върху този, който отхвърля любовта ти. Пръскай любов към всичко, което ти дава да го гушнеш, целунеш, погледаш, нахраниш, погалиш, обичаш. И ще видиш как всичко постепенно започва да се подрежда, толкова много започваш да получаваш от същото, което даваш, че нямаш вече ръце и сърце да го обхванеш. И стигаме до максимата, че колкото повече искаш нещо, давай от него, за да го получиш. Искаш повече пари – бъди щедър. Искаш повече внимание – бъди внимателен с хората. Искаш повече приятели – бъди добър приятел, дори и на един, но истински. Тогава ще се появят и други. Искаш повече контакти – свързвай се с другите пръв. Искаш повече любов – давай любов. Как се дава любов, ако я нямаш в себе си? Но след като не я откриваш в себе си и не си готов първо да дадеш, нямаш право да искаш. Живей без любов, но и без претенции, че тя е лоша, несправедлива или не съществува. Съществува на едно тайно място и само ти знаеш колко дълбоко е заровена и дали като я криеш ти е по-добре, или като я пуснеш. Свободна е волята ни, този дар безценен. А моят талант е да виждам това пламъче във всеки, всеки, всеки. Или ако разсеяно го пропусна, той сам да го извади от всички най-дълбоки дълбини и ми го подари точно на мен, чрез своето откровение. Толкова много пламъчета съм събрала. Ах, благодаря.

Горя!

от Кристина Зоксимова за @аlluringlifeweb