Раздялата е ЗИМА

от Кристина Зоксимова


Има много причини да се разделяме с хората. Почти винаги са еднакви в своето различие или различни в своята еднаквост. Често са болезнени, особено тези без предизвестие. Има раздяли, които са дошли след дълги години усърдна работа в тази посока. Сякаш двама човека играят една и съща игра, но очилата през, които гледат са с различен филтър. Преживяванията и чувствата са толкова различни, че ако всеки разкаже своята история, тя звучи като взета от чужд сценарий. Къде е истината тогава и как да я разбереш, за да спреш този мъчителен процес? Всички сме опитвали да спрем разрушителната сила на раздялата. Понякога се получава да закрепиш колибата, но знаеш, че първия по-силен вятър, ще я отнесе. Знаеш, че това не е никаква колиба. Компромисът те яде отвътре и се мразиш за това, че лъжеш другите, лъжеш и себе си, че колиба има. Всички знаят, че няма, затова е излишно всичко това, но ти го разбираш последен. Всъщност дали всички знаят или не, няма никакво значение, защото на другите им дреме за теб точно 5, 10, 15 минути, докато си начешат езиците. А ти я носиш на гърба си по 24/7.

Ако знаем колко лековита може да бъде раздялата, никога няма да си причиним този ад преди това. Единствено пътя към нея е толкова мъчителен. Когато ти е писано да се разделиш с някого, когато е драснато някъде, че това ще се случи, но ти няма как да знаеш предварително, а като грешен дявол се опитваш да противодействаш на съдбата си. Как да кажеш на някой, че ти е безразличен, че не го обичаш по онзи великолепен  начин вече, че те отблъсква дори, че няма нищо. Нула, точка, край, нищо. Как?

Раздялата е зима. Трябва да мине през всички сезони преди това, за да скове. Трябва да се преживее с всяко спиране на въздуха, парализиране от страх, с всяко безсмислие и главоблъскане – ами сега накъде?.

Пролетта е надеждата. Подмамва, че нещо ще се случи и всичко ще е пак, като в началото. Всичко ще бъде неземно красиво, ще има ново раждане в зелено, розово и бяло. Раздялата е била само натрапчива мисъл или някакъв лош сън. Илюзията се настанява успешно маскирана и притъпила чувствата ти до степен, че ако ти забият кол в сърцето, ще мислиш –комар е.

После обаче, щеш-не щеш идва лятото. Промяната се случва, колкото и да си играеш на жмичка с живота, скърцайки със зъби. Все той те намира и казва: „Пу за тебе!“ Колкото и да се стремиш да задържиш пролетта, да си мечтаеш за цветовете и, миризмата и, нежно-хладната и прегръдка. Става горещо, сухо и самотно. Чувстваш се като изоставено дете в града през ваканцията, когато всички са на село или на море. Казваш си – от жегата е, от сезона, ще мине и това. Но не минава. В теб е една пустиня.

Спиралата на промяната не спира да се върти, само ти си мислиш, че владееш положението. Нищо не владееш и идва есента. Още малко, дръж.

Красиво е, а боли. Разнообразна смес от чувства, мисли и противоречия, досущ като есенните листа, се блъскат в теб. Проблясват светлини и се хващаш с копнеж за тях през деня, но вечер свива студ и мрак и отново имаш усещането, че си на прага на собствения си край. Лъжлив сезон. Хем хубав, хем увяхващ. Хем топъл, хем студен. Хем си близо, хем далеч, любов. Преди да си отидеш завинаги.

Зима. Сезон, който няма как да подминеш. Отреден ти е. На тези ширини, в този живот, това е! В другия да се родиш в Африка, в този-така. Идва и ти се стоварва пред вратата, точно два метра сняг, а ти без лопата. Какво да правиш, бориш се със зъби и нокти, мяташ се, кървиш, крещиш, ревеш, глас нямаш. Нищо нямаш. И него вече нямаш.

Но това е дълъг процес, това е път, който извървяват двама. Не си сам в страданието, и това е някакво успокоение. И двама приключват да са двама в този сезон, на този континент, в нашия град, в твоя апартамент, в моя живот.

Никой не обещаваше нищо в началото на пътя, никой не предупреди за това, никой не ти казва и как да продължиш после. И никой не е виновен.

Това е като една електронна игра, която трябва да изиграем добре, с максимален брой точки. Не можеш да надскочиш параметрите на нивото, но можеш да го изиграеш най-добре.

Ако си изживял всички сезони с пълен капацитет, то през зимата няма да ти е толкова студено. Ще ти е уморено-да, ще ти е безнадеждно и опустошено. Ще си празен, но дълбок като кладенец. Ще си цял и издържал. Ще си жив, значи- победил. В играта.

След голямата бяла буря, когато всичко притихне, когато Коледа бавно наближава, разбираш, че точно тази тишина си чакал. Точно тази свещ си искал да запалиш, но незнайно защо никога не го направи, докато бяхте заедно. Точно тази нескопосана вечеря си искал да приготвиш за себе си и точно толкова си искал да се напиеш, без да ти броят чашите.

Всеки има нужда от своята самота. Времето за напълването на празния кладенец. До горе. И след това ще можеш да раздаваш от живата вода на опита на всеки, който е готов да си налее.

Сам си, но спиралата на времето не спира да се върти. Зимата ще мине, и тогава. О, тогава!

Колко обещания има във всеки цвят напъпила пролетна красота.

А може би, наистина има любов, която започва, за да не свърши никога. И всички сме длъжни да разберем това.

Да.